Прескочи към главното съдържание на страницата

Архив


БРОЙ 6 2021

Депресивни и биполярни разстройства. Еволюционен поглед и Еволюционни аспекти на манията и депресията

виж като PDF
Текст A
д-р Асен Бешков, проф. д-р Валентин Акабалиев, дмн, дм
Катедра по психиатрия и медицинска психология, Медицински факултет, МУ-Пловдив


Въведение
Разстройствата на настроението могат да бъдат приети за прекалено силни проявления на универсалната способност на човека да изпитва тъга или душевен подем. Настроенията се причисляват към болестните състояния, ако: са прекомерно изразени; увреждат функционирането; продължават дъл­го; не съответстват на породилите ги обстоятелства; не се поддават на промяна под външно влияние; причиняват субективен дистрес.

Екстремните промени в настроението варират от тежка депресия до екзалтирана самоувереност и не­изчерпаема енергия, характерни за манията. При мания са повишени нас­троението, психичната и мо­тор­ната активност, а при депресия и трите са потиснати. Няма цялост­на психопатологична теория, която да ги обяснява напълно.

Тези разстройства са толкова об­ще­ствено значими и разпространени, а тяхната етиология и психопа­тология толкова слабо понятна, че продължават да се водят бурни спо­рове относно класификацията им.

  • Според етиологията – ендогенна и реактивна/екзогенна депресия – пър­вични и вторични депресивни разстройства.
  • Според симптоматиката – хипомания, мания, невротична и психотична депресия. В последно време – малка и голяма депресия; лека, умерено тежка и тежка депресия.
  • Според начина на протичане – монополярно (униполяр­но) и биполяр­но разстройство, еди­­­ни­чен епизод и рекурентни раз­строй­ства, циклотим­но и дис­ти­мно/персистиращо депресивно ра­з­­строй­ство и т.н.

Ползата от ця­ла­та тази класифика­ция и диференциация обаче е малка, тъй като липсва обединяваща теория, която да даде обяснение от еволюционна гледна точка.

Биполярно афективно разстройство – еволюционни аспекти
Непосредствената причина за много психопатологични състояния е неуспехът в конкурентната борба за два особено ценни социални ресурси: привързаност и ранг/статус.

Привързаност
Привързаността между майката и детето е еволюционен механизъм за оцеляване. Представата на всеки човек за себе си е дълбоко повлияна от изграждането и разпадането на тази връзка. Създаването на здрава привързаност през ранното детство се свързва с емоционална сигурност – изгражда се положителна представа за собственото аз. Ако не се изгради здрава връзка, резултатът е емоционална несигурност и погрешна представа за себе си. Липсата на личност, към която детето да се привърже, води до огорчение, отчаяние, депресия и накрая – до отчужденост. Възобновяването на връзката се посреща от детето с огромна радост[1-3].

Ранг/Статус
Когато хората заживели на групи, спо­делящи обща територия, те за­­поч­нали да се конкурират за при­добиване на ранг за достъп до же­ла­­ните ресурси. Конкурентната бо­р­­­ба за придобиване на ранг се во­де­ла чрез заплашително поведение и двубои – ритуално агонистично по­­ве­­дение (РАП). Успехът в такива двубои бил мярка за способността за запазване на ресурсите (СЗР). Животните могат да преценяват своята СЗР, сравнявайки я с тази на потенциалните им съперници.

Това им позволява да правят реалистични „догадки“ за вероятния изход от единоборството и определя поведението им спрямо съперника – нападение, бягство или подчинение. Повтарящите се успехи в двубоите увеличават способността за запазване на ресурсите и възможностите за размножаване. Пораженията означават по-малка СЗР и водят до промени на поведението и външния вид. При хората по-добрата способност за запазване на ресурсите е причина за по-висока самооценка. Поражението може да окаже върху човека въздействие, подобно на това при животните.

Високата самооценка е осъзнаване на собствената способност за постигане на желаните резултати, а ниската самооценка е осъзнаване на собствената неспособност. Ниската самооценка води до покорно поведение, тревожност, депресия или социална самоизолация.

През последните десет милиона години е възникнал нов вид конкурентна борба. Вместо да се опита да спла­ши съперниците си, животното се опитва да им се хареса[4]. При прима­тите се наблюдават два раз­лични типа социално взаимодей­ствие – агонично и хедонично. Aгоничният тип социално поведение е характерен за йерархично организираните общества, в които индивидите се стараят да предотвратят заплахите спрямо своя статус и да сдържат откритата агресия на другите. Хедоничният тип е афилиативно (свързващо) поведение, присъщо на егалитарните общности, в които няма голямо напрежение. Между агоничния и агонистичния мо­дел на социално взаимодействие има важна разлика. Агоничният модел преобладава, когато съществува възможност за агонистично насилие, което се потиска.

В обществените отношения съществуват две противоположни нагласи: егоцентрична и социоцен­трична[5]. Очевидно е близкото съ­от­ветствие между егоцентричната нагласа при хората и агоничния модел на социално взаимодействие при шимпанзетата. Съществуват и две големи системи от архетипи. Едната система е свързана с привързаността, афилиацията (свързването), полагането на грижи за другите и алтруизма, а другата – с ранга, статуса, дисциплината, реда и закона, територията и собствеността.

Следователно има два типа конкурен­тна борба – едната се во­ди чрез сплашване, а другата чрез очароване (привлекателност). При хедоничното социално взаимодейст­вие всеки се стреми да се хареса на потенциалните партньори и да постигне висок статус в групата. Одобрението повишава самоуважението. При неодобрение, човек ста­ва по-малко привлекателен за потенциалните партньори, губи статуса и самоуважението си. В хода на конкурентната борба, водена чрез привлекателност, се е формирала нова способност за самооценка – потенциал за привличане на обществено внимание (ППОВ) – мярка за способността на индивида да привлече и задържи вниманието на други чле­нове на групата и да привлече ин­вестиции[6].

Привлекателните хо­ра (с голям ППОВ) се ползват с прес­тиж и имат достъп до повече ре­сурси, а техните репродуктивни въз­можности са по-големи.
Човек изпитва срам, когато не може да покрие стандартите на групата и вина, когато осъзнава, че е нарушил правилата. Срамът и вината се свързват с намаляване на потенциала за привличане на общественото внимание, понижено самоуважение и дисфория. Тези реакции спрямо неуспеха в хедоничната конкурентна борба представляват еволюирали варианти на по-примитивни форми, каквито са тревожността и депресията.

Тревожността и депресията пък са реакции спрямо неуспеха в агоничната конкурентна борба – естествени състояния за човека и всички бозайници; преувеличения на биологични фактори, които в СЕА (средата на еволюционна адаптираност) са допринесли за оцеляването. И двете са адаптивни реакции при понасяне на два вида загуби: на привързаност и на ранг/статус.

Следователно депресията е свързана с подчинение. Манията е свързана с доминация. Маниакалната депресия (биполярното разстройство) е неразривно свързана с йерархичната система доминация–подчинение, както и с присъщите на тази система агресия и умиротворяване. Афилиативните и рангови структури са в основата на маниакалната депресия.

Манията произхожда от стремежа да доминираш и да бъдеш обожаван, а депресията се дължи на осъзнаването на факта, че си в подчинено положение и непривлекателен.

Възможните резултати от двата вида конкурентна борба са четири: доминация; подчинение; сътрудничество и интеграция; оттегляне и социална изолация[7].

  1. Разстройства, свързани с потреб­ността от привързаност или ранг/статус (статус на инсайдъра).
  2. Разстройства, свързани с дистан­цираност (статус на аутсайдера).

Подчинението се свързва с недо­статъчно самоуважение, чувство на срам и унижение, зависимо разстройство на личността, тревожност, депресия, мазохизъм и склонност на човека да се превръща в жертва на насилие. Доминацията се свързва с по-голямо самоуважение, личност тип А, хипомания, садизъм и склонност на индивида да издевателства над другите. От огромно значение е начинът, по който се чувства индивидът – дали продължава да се счита за инсайдер или за аутсайдер („вътре“ или „вън“ от групата). Ако един инсайдер развие психично разстройство, то ще бъде по-скоро разстройство, свързано с потребността от спечелване на привързаност или придобиване на ранг – депресия, мания.

При аутсайдера психичните разстройства най-често са свързани с потребност­та от дистанцираност – шизоидно, шизотипно, шизофренно, параноидно и т.н.[8].
Важна индикация, че депресивните и манийни реакции имат адаптивни функции, е това, че те са характерни за всички човешки общности – универсални – възникват като отговор на специфични житейски събития. Сред всички култури депресията е ясно разпознаваемо болестно състояние, чиито основни симптоми се потвърждават и диагностицират във всички човешки общества по света[9].

Типичните житейски събития, които предизвикват депресивна или манийни реакция, са загубата или придобиването на важни неща (загуба срещу успех, загубили и победители).

Такива могат да бъдат съпруга или дете, работа или финансова сигурност, здраве или репутация. Но в дългосрочна перспектива и от гледна точка на крайната биологична цел, конкретната загуба или придобивка е равносилна на намаляване или увеличаване на ресурсите, необходими за репродуктивен успех.

Способността на човека да изпитва болка от загубата и радост от при­до­биването действа като въз­награждение, което обезкуражава или насърчава поведението, водещо до намаляване или, съответно, до увеличаване на шансовете за репродуктивен успех. Автономната система за наказание и възнаграждение функционира като фактор, стимулиращ приспособяването към променени условия на съществуване: тежката и продължителна душевна болка, изпитвана при депресия, ще продължи, докато човек загуби всяка надежда да си възвърне нещо безвъзвратно изгубено, а радостта трае само до момента, в който човек успее да задържи спечеленото. Потиснатото и приповдигнато настроение са се развили като средства за приспособяване към собствената способност за запазване на ресурсите и шансовете за репродук­тивен успех[10].

Адаптацията придава смисъл на депресията и манията – еволюционно оформени механизми, които могат да се задействат от усещането за загуба или за придобивка. Фокусът е върху задоволяването и неудовлетворяването на две основни архетипни потребности: потребността от емоционална привързаност и потребността от социален ранг/статус. Адаптивната функция на приповдигнатото или потиснатото настроение се състои в осигуряването на възможност индивидът да се приспособи към условията на средата, когато той е убеден, че една от тези потребности, или и двете едновременно, са удовлетворени или че всяка надежда за това е окончателно изгубена.

В етиологията на афективните разстройства играе роля недоброволното подчинение. Според теорията за ранговете, потиснатото настроение се е развило като стратегия за регулиране на агресията на конкурентите, така че да могат да се поддържат стабилни социални йерархии. Депресията е адаптивна реакция, благодарение на която човек свиква със силово наложения му нисък социален статус[11]. Теорията за привързаността и теорията за ранговете са основата за класификация на базата на етиологията. Beck разграничава депресия, причинена от депривация и депресия, причинена от поражение[12]. Хората със „социотропни“ нагласи са по-податливи на депресия, причинена от депривация.

„Автономните“ индивиди са по-податливи на депресия, причинена от поражение. Blatt разграничава анаклитична (от „anaclitos” – „подпирам се, опирам се”) и интроективна депресия[13]. Анаклитичната депресия се причинява от невъзможността да бъдат формирани дълготрайни връзки, в основата на които е чувството на привързаност. Интроективната депресия се наблюдава при хора с критично суперего, които не успяват да живеят в съгласие с високите изисквания, които сами си налагат. Birtchnell прави разлика между хоризонтални депресии – резултат от неудовлетвореност от взаимоотношенията и вертикални депресии поради неудовлетвореност от взаимоотношенията между хора с различен ранг[14].

От най-ранна детска възраст архиетипите за привързаност и ранг се въплъщават в поведенчески модели, поради факта че взаимоотношенията между родители и деца се основават както на привързаност, така и на разлика в статуса/йерархията. „Вътрешните/интернализираните работни модели“, формирани през ранното детство, ще определят афективната реакция на възрастния човек спрямо ситуации, в които той губи или печели[1]. Във всеки конкретен случай на манийно-депресивно разстройство могат да участват както агонични, така и хедонични фактори. Кои от тях преобладават, може да се установи не толкова от клиничните прояви, а по-скоро от ис­торията на заболяването.

Обяснението на Bowlby за депресията е, че тя, подобно на тъгата или скръбта, е първична реакция, когато загубим човек, с когото ни свързва чувство на привързаност. Спрямо нея са особено податливи индивидите, лишени от адекватни родителски грижи и неуспели да развият способност да реагират нормално, когато претърпят загуба[3]. Пациентите, склонни към депресия, обикновено си спомнят липсата на родителска обич[15]. Дори и големите душевни сътресения през детските години обаче не водят автоматично до психопатология.

Повечето депресирани възрастни хора не са преживели загуба на родител през детството си[16]. Но няма никакво съмнение, че фрустрираната потребност от привързаност може да е решаващ етиологичен фактор. Когато човек е подложен на стрес и трябва да се справи сам, без подкрепата на други хора, към които изпитва чувство на привързаност и на които може да разчита, вероятността да развие депресия е много голяма[17]. Депресивната реакция през втората фаза при раздяла от майката (отчаяние) е средство за осъзнаване и приемане на ужасната загуба[2].

Възможно е описанието на Bowlby да представлява модел за всички депресивни реакции при претърпяване на загуба, а основната функция на депресията да е постигането на безразличие към загубата. След като раздялата бъде приета с безучастност, е възможно детето да се приспособи към новите обстоятелства, така че животът да продължи нормалния си ход. Но би било грешка да предполагаме, че загубата на близък човек е единственото нещо, което може да причини депресия. В клиничната практика много често се диагностицират така наречените ендогенни депресии, които не могат да се обяснят с някакво житейско събитие, което ги е провокирало.

Депресиите, които могат да бъдат обяснени с претърпяна загуба (реактивни депресии), най-често са причинени не от загуба на любим човек, а от загуба на работа, статус или финансова сигурност. Теорията за ранговете (статуса) из­глежда по-подходяща за тяхното обяснение. Според нея депресията е адаптивна реакция спрямо загубата на статус. Съгласно тази теория адаптивната функция на депресията се състои в това да ни примири със загубата. Депресивното състояние възниква, за да улесни приемането на подчинена роля и на загубата на ресурси. Тази депресивна адаптация предпазва загубилия борбата за по-висок статус от още удари. Де­пресивното състояние на неудачника допринася за поддържане на хомеостазата на социалната система и за запазване на стабилността на групата.

При поражение и подчинение се задейства автоматичен, неволеви, вътрешен процес на потискане на активността, който кара индивида да спре да се бори[18]. Признаването на чуждото превъзходство в йерархията на социалните групи води до намаляване на агресивността и утвърждаване правото на достъп (според ранга/статуса) до необходимите ресурси – територия, храна и потенциални партньорки. Придобиването на по-висок статус се асоциира с приповдигнато настроение, а загубата на социален статус – с потиснато настроение.

Депресията се е появила като компонент на ритуалния агонистичен конфликт – „примиренческа субпрограма“[19]. Претърпелият поражение осъзнава своята слабост и не прави опит да поднови борбата; победеният убеждава победителя, че наистина се е примирил с поражението си. Така конфликтът приключва, без победеният да понесе още удари – ограничаване на щетите. По този начин се възстановява относителната социална хармония. По подобен начин (като компонент на ритуалния агонистичен конфликт) се е появила и манията – „победителска субпрограма“.

Тя осигурява истинска победа и дава ясно да се разбере, че победителят ще даде успешен отпор на всеки опит за реванш; създава увереност, че ако претърпелият поражение се опита да поднови конфликта, победителят ще покаже самоувереност, решителност, сила и енергия, което ще накара победения да признае превъзходството му за окончателно и да се примири – запазване на статуса. Ако победеният не промени коренно поведението си, той може да бъде изгонен от групата. За да бъде позволено на победеното животно да се върне в групата, то трябва да покаже покорство пред доминиращия мъжкар[4].

Случаите на депресия са много по-чести от случаите на хипомания, а депресиите са и по-продължителни. Продължително действащата „примиренческа субпрограма“ се е разпространила повече, за сметка на „победителската субпрограма“. Във всяка асиметрична общност губещите са повече от победителите. В психиатричните клиники рядко идват пациенти, които се оплакват, че „страдат“ от хипомания. В здравните заведения се лекуват по-скоро победени, отколкото победители.

„Примиренческата субпрограма“ и „победителската субпрограма“ осигуряват шаблони за манийните и депресивни реакции. В хода на еволюцията тези реакции са станали чувст­вителни към иницииращи фактори, различни от тези, които касаят придобиването или загубата на статус. Тези реакции могат да бъдат активирани от почти всякаква ситуация при индивиди, които поради някакви житейски преживелици са станали особено чувствителни към емоциите, предизвикани от различни печалби или загуби. Потиснатото настроение е резултат на еволюцията, докато клиничната депресия е патологично състояние на базата на този адаптивен емоционален механизъм. Манията и депресията са патологични състояния, които се дължат на неадекватно активиране на формираните от еволюцията средства за адаптация[20].

При всеки човек съществува някакъв праг на отключване на депресия. Генетичните фактори и околната среда определят индивидуалния праг на отключване. Човек с нисък праг е особено уязвим спрямо факторите, които предизвикват депресивна реакция.

Болезнените преживявания в миналото са предпоставка за последващо развитие на депресия. Watson и Clark са разработили паралелна концепция за “негативната афективност“: с времето пациентът си изгражда негативна представа за себе си и започва да реагира негативно на съвсем обикновени житейски събития[21]. Решаващите фактори, от които зависи уязвимостта, са оценката на статуса и потенциалът за запазване на ресурсите и самоуважението на индивида.

Birtchnell e изказал предположение, че в централната нервна система има центрове, отговарящи за оценката на съперника, вероятно разположени дълбоко в лимбичната система, защото изглежда, че те са близко свързани с емоциите[14]. Възможно е в този процес да участват и центрове в кортекса. При животните функционалното развитие на тази система за наблюдение и оценка е силно повлияно от опита от предишни конфликти. На базата на този алгоритъм хората си създават вътрешни „работни модели“ за сравняване на себе си с другите.

Психичното благополучие зависи от точната и стабилна оценка на собствените ни сили и привлекателност. Раздутата само­оценка може да доведе до мания, а ниската самооценка – до депресия. Самооценката на хора, склонни към хипомания или депресия, или към униполярна мания или депресия, ще бъде постоянно завишена или понижена и относително независима от външните социални сигнали. Самооценката на пациенти с циклотимия или с биполярно афективно разстройство ще бъде не­стабилна и свръхчувствителна. Такива самооценки са директно повлияни от невро-хормоналните механизми, обуславящи поведенческите модели, свързани със статуса и привързаността. Субективната занижена оценка на собствения потенциал за трайно привличане на общественото внимание води до това, че индивидът възприема себе си като слаб и непривлекателен. Това активира формирания в далечното минало биологичен механизъм, който задейства „примиренческата субпрограма“, отключваща депресията.

Неодобрението (кататетично поведение) от групата се изпреварва и предотвратява от ускореното спадане на способността за трайно привличане на общественото внимание, което се усеща субективно. В резултат на това човекът изпада в депресия. Тогава и другите членове на групата започват да мислят, че депресивният индивид не заслужава тяхното внимание и престават да се държат оскърбително с него. Благодарение на това депресираният не стига до пълен психологичен срив (спадане на ППОВ до нулата) и групата не го прогонва. Тъй като всички усещат, че човекът е болен, неодобрението им (кататезис) преминава в загриженост за него (анатезис) – но при условие, че изпадналият в депресия престане да счита, че има право на повече ресурси, отколкото неговият статус му дава право да притежава – ограничаване на вредите[22]. Чрез тази стратегия се предотвратява по-нататъшна загуба на репутация и се избягва опасността индивидът да бъде прогонен от групата.

Депресията му показва на всички, че той е инвалид и че трябва да му се помага (първична печалба – съчувствие, подкрепа, внимание – ресурси), никой вече не очаква, че той ще може да допринася за общото благо, както останалите членове на групата. В сплотените групи, състоящи се от 20-100 ловци-събирачи, свързани с роднински връзки помежду си, изпадането в депресия би помогнало на индивида да запази или възстанови способността си за трайно привличане на общественото внимание. В съвременното общество вече не е така, защото днес хората могат да живеят и в изолация, без риск за собственото им оцеляване. Това би могло да е обяснението на многократното нарастване на случаите на депресия през нашата епоха на индивидуализма[23]. В днешно време депресираният индивид, живеещ в изолация, не би могъл да се сдобие с ресурси по начина, по който това е било възможно някога. Затова депресивната реакция може да навлезе в низходяща спирала и да предизвика задълбочаване на чувството на безпомощност и на отчаяние[20].

Депресивният индивид отправя към околните негативно послание. Изпадналият в депресия сякаш казва на своите съперници: „Аз съм болен и не представлявам заплаха за вас“, а на своите поддръжници: „Аз съм болен и негоден за нищо. Не ме карайте да влизам в битки заради вас.“

Заключение
Системите, способстващи за изграждането на връзки между хората, както и за доминация, функционират съвместно. Събития като смърт на близък човек, раздяла и развод, могат действително да ускорят депресивната реакция, но не може да се каже, че разстройството се дължи изцяло на загубата на близък човек. Статусът зависи до голяма степен от съюзниците. Загубата на близък съюзник има последствия за статуса. Такива депресии имат характерните особености както на депресия, причинена от депривация, така и на депресия, причинена от поражение. Те са адаптивни реакции, свързани с намаляване на относителната способност за запазване на ресурсите на хората, загубили близък човек. Те са адаптивни реакции и поради това, че адаптират нивото на доминация на тези хора към новата ситуация. Депресията е адаптивна реакция, защото способства депресивният индивид да приеме със смирение загубата на човека, с когото са го свързвали чувства на привързаност и същевременно – да се примири със загубата на социален статус. n

книгопис:
1. Bowlby J. Attachment and Loss, vol. 1, Attachment. Hogarth Press and the Institute of Psycho-Analysis, London, 1969.
2. Bowlby J. Attachment and Loss, vol. 2, Separation: Anxiety and Anger. Hogarth Press and the Institute of Psycho-Analysis, London, 1973.
3. Bowlby J. The Making and Breaking of Affectional Bonds. Tavistock Publications, London, 1979.
4. Chance M.R.A., Jolly C. Social Groups of Monkeys, Apes and Men. Jonathan Cape/E.P.Dutton, New York and London, 1970.
5. Bakan D. The Duality of Human Existence. Beacon Books, Boston, 1966.
6. Gilbert P. Human Nature and Suffering. Lawrence Erlbaum Associates, Hove and London; Hillsdale, NJ, 1989.
7. Birtchnell J. How Humans Relate: A New Interpersonal Theory. Praeger, Westport, Conn, 1990.
8. Stevens A., Price J. Evolutionary Psychiatry. Routledge, London/New York, 2016.
9. Sartorius N., Davidian H., Ernberg G. Depressive Disorders in Different Cultures: Report on the WHO Collaborative Study on Standardized Assessment of Depressive Disorders. World Health Organization, Geneva, 1983.
10. Nesse R.M., Williams G.C. Evolution and Healing: The New Science of Darwinian Medicine. Weidenfeld & Nicholson, London, 1995.
11. Price J.S. Hypothesis: the dominance hierarchy and the evolution of mental illness. Lancet, 1967: 2, 243-246.
12. Beck A.T. Cognitive therapy of depression: new perspectives, in P.J.Clayton and A.E.Barrett (eds). Treatment of Depression: Old Controversies and New Approaches, Raven Press, New York, 1983.
13. Blatt S.J. Levels of object representation in anaclytic and introjective depression. Psychoanalytic Study of the Child, 1974: 29, 107-157.
14. Birtchnell J. On the cartoonization of Birtchnell, ASCAP, The Newsletter of the Society for Sociophysiological Integration, 1994: vol. 7, no. 8, 6-10.
15. Parker G. The measurement of pathological parental style and its relevance to psychiatric disorder. Social Psychiatry, 1984: 19, 75-81.
16. Pfohl B., Stangl D.D., Tsuang M.T. The association between early parental loss and diagnosis in the Iowa 500. Archives of General Psychiatry, 1983: 40, 965.
17. Brown G.W., Harris T. Social Origins of Depression. Tavistock Publications, London, 1978.
18. Gilbert P. Depression: The Evolution of Powerlessness. Lawrence Erlbaum Associates, Hove and London, Hillsdale, NJ, 1992.
19. Price J.S., Sloman L. Depression as yielding behaviour: an animal model based upon Schjelderup-Ebbe’s pecking order. Ethology and Sociobiology, 1987: 8, 85-98.
20. Allen N. Towards a computational theory of depression. ASCAP, The Newsletter of The Society for Sociophysiological Integration, 1995: vol. 8, no. 7, 3-12.
21. Watson D., Clark L.A. Negative affectivity: the disposition to experience aversive emotional states. Psychological Bulletin, 1984: 96, 465-490.
22. De Waal F.M.B. Chimpanzee Politics. Jonathan Cape, London, 1982.
23. Seligman M.E.P. Helplessness: On Depression Development and Death. W.H. Freeman, San Francisco, 1975.