Прескочи към главното съдържание на страницата

Архив


БРОЙ 1 2017

Специален гост

виж като PDF
Текст A
доц. д-р Нарцис Калева–Ходжева, кмн
Завеждаща отделението по Детска ендокринология към Клиниката по педиатрия и генетични заболявания, УМБАЛ „Св. Георги”


  

   

Доц. д-р Нарцис Калева-Ходжева е завършила през 1980 г. медицина във ВМИ-Пловдив, като първенец на випуска. Произхожда от потомствена лекарска фамилия, като майка й д-р Анна Спасова Калева (1924-2009) е посветила целия си активен живот на грижата за болните деца и педиатричната наука, а баща й доц. д-р Нисим Калев (1916-1983) е ръководел хирургическата клиника към Окръжна болница – Пловдив, която от 2004 г. носи неговото име. Доц. Калева придобива специалност по детски болести през 1986 г., специалност по детска ендокринология и болести на обмяната – 1996 г. От 2011 г. е доцент по педиатрия в МУ–Пловдив, Катедра по педиатрия и медицинска генетика. Има множество публикации, участия на български и международни конгреси и научни събития. Съавтор е в редица учебници и монографии. Майка е на три деца.

      
Доц. Калева, вие работите в Отделението по детска ендокринология към Педиатричната клиника на УМБАЛ „Св. Георги“, гр. Пловдив. Какво усещане ви носи това?

Огромен шанс за мене е да работя в най-голямата клиника за деца в България, защото при нас, в Университетската детска клиника на гр. Пловдив, са събрани лекари от всички специалности и съответно цялата палитра на патологията в детската възраст, изискваща консервативно лечение. Така че освен за нас лекарите, които работим тук, шанс е и за децата, лекуващи се при нас, и най-вече за студентите и специализантите, които обучаваме. Това е така, защото наблюдаваме едновременно деца с белодробни, кръвни, онкологични, нефрологични, гастроентерологични, ендокринологични, сърдечни и неврологични заболявания, а в същото време имаме и разкрит голям и много тежък с патологията си интензивен сектор. Във всеки един момент всяко лежащо болно дете може да бъде консултирано и лекувано на най-високо ниво и от много компетентни специалисти. В този смисъл аз съм професионално щастлива, че работя в Детската клиника.

Детска клиника – Пловдив е с много дълга история (преди два месеца чествахме 70 години от създаването й) и много се надяваме да сме успели да пренесем в настоящето и да предадем на младите лекари традициите, на които са залагали първосъздателите на това лечебно заведение.


Лично вие защо избрахте специалността Детска ендокринология, с какво ви спечели тя?

Вероятно аз имам „най-леката“ специалност в педиатрията – специалност, която обичайно не е свързана с тежко засягане на общото състояние на пациентите ми, с изоставане в умственото развитие или с непосредствена заплаха за живота. С малки изключения, разбира се – диабетна кетоацидоза и усложненията й, остра надбъбречна недостатъчност, тиреотоксична криза, анорексия. Моите пациенти, за радост, обикновено не са тежко болни, но в същото време ние имаме професионалното самочувствие, че сме истински полезни. Включително и за създаване на следващото поколение деца. Например при момиченцата с поликистозен овариален синдром или с различни форми на надбъбречна хиперплазия – това са заболявания, които навреме диагностицирани и лекувани още в детството, осигуряват нормален фертилитет и от това пациентите ни в бъдеще няма да имат нужда от вмешателството на асистираното оплождане. Разбира се, има и много нови неща, с които се опитваме да бъдем в крак. Така че това е моята специалност и аз много я харесвам и обичам.


Смятате ли, че имаме достатъчно добре обучени специалисти по детска ендокринология и какъв е интересът към Вашата специалност?

Детската ендокринология като отделна специалност е относително нова. Все още има окръзи в България, в които липсват тесни специалисти. Моя лична гордост е, че в последните няколко години в Детска клиника – Пловдив завършиха специализацията си и работят в Южна България вече 8 души специалисти по детска ендокринология. Все повече и повече млади лекари се обръщат към нея и имат възможност да специализират при нас в Детската клиника. И чрез страниците на вашето списание е добре те да се почувстват поканени за една такава специализация, защото винаги ще има деца, нуждаещи се от тяхната бъдеща помощ.


Всички чуваме и виждаме колко нараства затлъстяването в детската възраст, бихте ли ни обобщили каква е ситуацията с този проблем?

Обичайно харесваме да обвиняваме някого извън себе си, но при зачестяващото в последните години затлъстяване в детската възраст най-решаваща е ролята на семейството. В дома се създават хранителните навици, но и общата ценностна система на детето. Важно е, създавайки едно дете, не просто да го изхраним, но и да го възпитаме за истински важните неща в живота. Трябва да покажем на децата си и с личен пример, че храненето е средството, което създава енергията за по-важните и приятни неща в живота. Много често тези хубави неща са спестени на децата със затлъстяване. Най-малкото е, че те се превръщат в обект на подигравки. Тези деца са истински болни – обичайно стартиралото в детската възраст затлъстяване персистира и в зрелостта, което определя повишена болестност и по-ранна смърт.

Това е и една от причините толкова много да се говори за проблема със затлъстяването. От него следват артериалната хипертония, ставните проблеми, които вече вторично затрудняват физическата активност при тези деца, създават се условия за ранна изява на сърдечно-съдови заболявания (с ранни инфаркти и инсулти) и, разбира се, на вратата чука диабет тип 2. И не е шега, че ако по друг критерий няма да успеем да стигнем скоро американците, то по зачестяването на диабет тип 2, това скоро ще се случи.


Какво сочи статистиката по отношение на децата с диабет, увеличава ли се техният брой?

Разбира се, диабетът, който на този етап на развитие на медицината, е лечимо, но не и излечимо заболяване, е също сериозен проблем, който седи пред нас, детските ендокринолози. От началото на календарната година вече имаме шест новооткрити диабета за 45 дни, и ако екстраполираме, ще означава, че през тази година предстои да се разболеят около 50 деца само в Пловдивска област.

Миналата година направихме една статистика, която установи, че от новооткритите диабети при нас, в Детската клиника, 13% са с диабет тип 2. В близкото минало беше абсолютна казуистика да срещнем дете с доказан диабет тип 2, т.е. за мен затлъстяването е най-широко разпространеният метаболитен проблем в детската възраст. А ежегодното нарастване на заболеваемостта от диабет тип 1 е неоспорим факт.


Как бихте обобщили наблюденията си, до­статъчна ли е помощта, която получават децата с диабет?

Страшното е, че тези деца на този етап на развитие на медицината остават болни. Пораствайки, те не оздравяват и за съжаление, аз не мога да изпиша моите пациенти здрави, както го правят пулмолозите и дори, за тяхна чест, детските онколози.

Държавата не винаги е майка за тези наши пациенти – за тях новите технологии са доста отдалечени, ако не се финансират лично от семейството. Затова ние от Българското национално сдружение по детска ендокринология правим непрестанни опити, за да се случи нещо важно: снабдяването на децата не само с „инсулинови помпи“, но и с много важните сензори за постоянно мониториране на гликемията, което да се финансира от НЗОК и да се спестят ежедневните многократни убождания и в същото време да се осъществява един по-добър поглед върху контрола на кръвната захар.


Сензорите безспорно улесняват ежедневието на детето с диабет. Как работят те?

Сензорите се поставят върху кожата и действат в продължение на 14 дни, като във всеки един момент родителите или самото дете могат да видят каква е стойността на кръвната захар и това не е свързано с убождане. В същото време аз получавам от моите пациенти, с които обичайно имам добър виртуален контакт, електронния им дневник и графиките от данните на сензора и това много улеснява дозирането на стойностите на инсулина. Всъщност тази комуникация подобрява и улеснява обучението на родителите и след като детето е изписано от детската клиника.

Програмирането и функционирането на лечението с „инсулинова помпа“ е също силно затруднено без сензор.


Освен на децата, вие помагате и на родителите, обучавайки ги?

Диабетът е единствената диагноза, при която ние обучаваме пациентите и родителите им. Диабетът е вкъщи и родителите трябва да решат как точно да се храни детето, на какъв принцип да дозират инсулина, как да мониторират стойностите на кръвната захар. Едно от важните ни професионални задължения в отделението е при всяко новооткрито дете с диабет да обучим близките и него самото.

Обучението е едно от средствата да отложим в необозримото бъдеще хроничните усложнения на диабета. Детето, заболяло от диабет, трябва да получи добро обучение, за да може то дълго време да бъде като всички останали, т.е. голямата ни цел е да превърнем диабета от заболяване в състояние и ние до голяма степен успяваме да го правим.


В практиката си срещате разнообразна и сложна за диагностициране патология. Споделете с читателите ни вашия опит с подобни интересни и редки случаи.

Много интересен проблем в педиатрията, много рядък, но разтърсващ, когато се установи, е интерсексуалитетът – дефектите в сексуалната диференциация. Малко лекари познават тази патология. В последните десетилетия чрез пренаталната ехография полът на детето става известен месеци преди раждането му. Веднъж на 4500 раждания обаче нито пренатално, нито след раждането може да се разбере дали новороденото е момче или момиче. В миналото се ползваше древният термин хермафродитизъм. Диференциалната диагноза на DSD (днес използваният термин) е една много фина част на детската ендокринология – да видим какво е всъщност по пол детето, независимо от генетичния му пол, и като какво ще се развива (момче или момиче) – разбира се, с оперативна и медикаментозна помощ. Освен детските ендокринолози и много други специалисти взимат участие в правилната диагностика и лечение на тези състояния – нео­натолозите, генетиците, патоанатомите, детските хирурзи, детските уролози.

Такива са и случаите, които описвам с на пръв поглед подвеждащото заглавието колко е важно да се мери кръвното налягане на децата. Всъщност и при двата описани случая това са деца с дефект в сексуалната диференциация, с генетично мъжки пол, но недопускан при 13-14-годишно момиче до този момент. Бил е пропуснат и един важен симптом за по-ранна диагноза и това е артериалната хипертония. В този смисъл това са интересни казуси и затова си позволявам да ги споделя с аудиторията ви чрез нашата публикация.

При тези случаи, но и при много други заболявания измерването на артериалното налягане подпомага поставянето на точна диагноза и затова този важен симптом трябва да бъде част от статуса при всяко едно дете. Нерядко лекарите пропускат измерването на кръвното налягане при децата и това може да доведе до пропуски в диагнозата. Всеки един общопрактикуващ лекар, да не говорим педиатър, трябва да разполага с пълен набор маншети към апарата, защото понякога артериална хипертония има дори в кърмаческа възраст и това може да бъде симптом най-често на бъбречно или сърдечно заболяване или проява на ендокринна хипертония, както е в цитираните в статията ни случаи.


Професията ви е доста тежка, пациентите изискват от вас 24-часово разположение. Успявате ли да се съхраните от загубите и тежестта на ежедневната отговорност?

Най-страшното в нашата работа е смъртта. Всички осъзнаваме, че животът свършва и когато това стане на преклонна възраст, това е естественият ход – децата в един момент да погребат родителите си. При нас се случва обратното и тогава е нарушена жизнената правда. Това, родители да погребват детето си, е най-страшното нещо, което може да се случи в живота. За огромно съжаление, ние нерядко виждаме детска смърт. Оказва се, че с децата, които лекуваме, сме по-дълго време, отколкото със собствените си деца. Ние ги обичаме. И когато се стигне до физическата им загуба, трагедията е не само за семейството, трагедията е и за нас – лекарите, които не сме се справили с задачата да спасим живота им.

За съжаление, има и много тежки заболявания, има и нелечими заболявания. И лекарите, поставяйки диагноза, го знаем още преди родителите да са го разбрали, а още по-малко осъзнали. Срещата с нелечими заболявания и детска смърт е една от най-тежките професионални травми. Много е вероятно животът и работата с подобни трагедии да е една от причините за все по-разпространяващия се сред лекарите Burnt-out синдром. Всеки един от нас е жертва на това състояние – малко или повече...