Три са основните вирусни причинители на хронична инфекция на черния дроб – хепатит В вирус (HBV), хепатит С вирус (HCV) и хепатит Делта вирус (HDV). Спектърът на клиничната изява и естественият ход на хроничните вирусни хепатити е широк и променлив, варирайки от неактивно носителство с ниско ниво на виремия до прогресираща чернодробна болест с оформянето на чернодробна цироза или хепатоцелуларен карцином. Терапевтичният подход е различен за различните вирусни хепатити. Докато нуклеотидните аналози (NUC) са предпочитана терапия при хроничния В хепатит, то пангенотипните директно-действащи антивирусни средства (DAAs) са първа линия на избор за лечение на хроничната HCV инфекция. Основно средство за лечение на хроничния D хепатит все още си остава PegIFNα, като няколко нови медикаменти са в процес на проучване. От тях myrcludex-B вече е регистриран за лечение, но не самостоятелно, а задължително в комбинация с други антивирусни средства.

Превенцията на психиатричните разстройства е знак за възходящо развитие на психично-здравните грижи, особено по отношение на афективните разстройства, които принадлежат към социалнозначимите заболявания. Фокус на настоящата статия са депресивните и тревожните разстройства, които поради своята честота на разпространение и тежест на протичане водят до ограничаване на социалното функциониране и нарастване на икономическото бреме за обществото. Разгледани са видовете превенция и подходите за тяхното реализиране в тясна връзка с причините и най-ранните белези на тези разстройства.

Връзките между стреса и болестта са многобройни и сложно взаимосвързани. Податливостта към стрес е строго индивидуална и се влияе от много фактори, главните сред които са генетичната уязвимост, чертите на личността, копинг механиз­мите, нивото на социална подкрепа и други.  Ефектът от стреса върху вътрешните органи е многостранен и предимно отрицателен. При хроничен стрес се наблюдават трайни промени в нивото на кортикостероиди, а оттам – и траен ефект върху множество от телесните системи. В най-голяма степен се засягат сърдечно-съдовата система, дихателната система, гастроинтестиналната система, ендокринната система и нервната система. Повишаването на хистамина при стрес може да доведе до тежка бронхоконстрикция при астматици и предразположени индивиди. Стресът води до атеросклероза особено при индивиди с уседнал начин на живот. Освен това е известно, че стресът променя концентрацията на киселина в стомаха, което води до пептични язви, стресови язви и улцерозен колит. Дългосрочният стрес също е отговорен за променените нужди от инсулин, което при предразположени индивиди е свързано с повишен риск от захарен диабет. Стресът е свързан също с развитието на психиатрични заболявания – неврози, депресия и шизофрения, както и с развитие на синдром на професионално изпепеляване (бърнаут).

Двигателните нарушения, сами по себе си, са обективен феномен, но тяхната оценка, както и оценката на терапевтичното им повлияване, на практика се осъществява на субективно ниво.  Според традиционното разграничение оценката на пациента е субективна (базирана главно на промени в усещанията за скованост, за болка и т.н.), докато оценката на лекаря (базирана главно на наблюдение на промените в самите движения) се приема за обективна. От познавателна гледна точка обаче всяка оценка по своята същност е субективен процес. Илюзията за обективност на лекарската оценка, противопоставена на субективността на пациента, всъщност представлява замяна на субективността на пациента (субективен поглед „отвътре”) с тази на лекаря (субективен поглед „отвън”). Разликата между самонаблюдение и външно наблюдение погрешно се приравнява с разликата между субективно и обективно.  Субективният характер на „обективното” клинично наблюдение особено ясно проличава при опитите за количествена оценка на ефекта от проведеното лечение. Доколкото такава оценка не се базира на обективно измерими количествени параметри, а на субективно определени степени на лечебно повлияване (напр. без ефект, лека, средна и тежка), тя не може да бъде нито истински обективна, нито истински количествена. Клиничната оценка винаги отразява субективността на оценяващия и един и същ феномен фактически може да бъде оценен различно от различни оценяващи.  Предмет на патологичната кинезиология е изучаването на болестните отклонения на човешките движения, обусловени от функционални или структурни промени в опорно-двигателния апарат. Познаването и целенасоченото търсене на възникващите двигателни нарушения в резултат на болките в гърба и кръс­та, предполага по-точна клинична оценка и съответно по-резултатно лечебно повлияване на последвалите нарушения в резултат на етиологично нервно-мускулните и костно-ставни заболявания. 

Инфекцията със SARS-CoV-2 е свързана с повишена честота на неврологични прояви като аносмия/хипосмия, главоболие, мозъчно-съдови инциденти, остър трансверзален миелит, миофасциален син­дром, нарушения на съня, нарушени паметови способности, „мозъчна мъгла“ (Brain fog), депресия и тревожност, Guillain-Barré Syndrome, енцефалити и енцефалопатии и др. Сред всички известни до момента синдроми, острата енцефалопатия е най-често срещаният неврологичен синдром. Четири възможни патофизиологични механизми изглежда са свързани с тромбемболизъм и инсулт при пациенти с диагноза COVID-19: имуномедиирана тромбоза и хиперкоагулопатия, алтернативен път на ренин-ангиотензиновата система, кардиоемболия и свързана с COVID-19 кардиопатия, и SARS-CoV-2-медиирано увреждане на невроваскуларната единица.  Астроцитите в мозъка осигуряват трофиката на невроните и поддържат нормалната мозъчна функция. Като такива те се считат за ключови клетки, осигуряващи хомеостазата в ЦНС. Освен това астроцитите осигуряват благоприятна среда за подпомагане на репликацията на вируси, тъй като те подпомагат аеробната гликолиза. Тази специална адаптация на метаболизма е известна при бързо делящи се клетки и при клетки, подложени на пластични промени, въпреки наличието на адекватни нива на кислород. Следователно невроинфекцията допринася за патофизиологията на COVID-19 чрез нарушена астроглиална функция. Инфектираните астроцити могат да обяснят някои от неврологичните синдроми като умора, депресия и „мозъчна мъгла“. Перицитите са клетки, открити в най-малките кръвоносни съдове в човешкото тяло, включително и в мозъка. При експериментални проучвания е установено, че при заразяване със SARSCoV-2 се блокира функцията на рецепторите, разположени върху перицитите, което причинява свиване на капилярите и намаляване на кръвоснабдяването в съответната зона. Перицитите участват в поддържането на нормалната мозъчно-съдова функция и играят важна роля в патогенезата на исхемичния инсулт.

Цел на настоящата обзорна статия е да се обобщят някои нови научни данни относно диагнозата на БА, етиологията и патогенезата на заболяването, одобрените до този момент медикаменти и да се подчертае нуждата от скорошно развитие на молекули, които биха могли да предотвратят или лекуват БА. Болестта на Алцхаймер (БА) е най-честата причина за де­мен­ция в световен мащаб, като разпространението продължава да расте отчасти поради застаряването на населението. Този невродегенеративен болестен процес се характеризира класически с два отличителни белега – отлагане на β-амилоидни плаки и неврофибриларни преплитания от хиперфосфорилиран тау. БА се счита за мултифакторно заболяване, като до този момент са приети две основни хипотези като вероятни причини за развитие на болестта – холинергична и амилоидна хипотеза. Освен това няколко рискови фактора, като напреднала възраст, генетични фактори, травми на главата и други, играят роля в патогенезата на заболяването. Окончателната диагноза на БА изисква оценка на мозъчната тъкан чрез биопсия или аутопсия. Диагнозата “вероятна” и “възможна” БА се основава на цереброспинални и образни биомаркери в комбинация с няколко сравнително нови клинични критерия. Към днешна дата изследователските цели са фокусирани върху разбирането на патологията на БА (анормалния метаболизъм на тау протеина, β-амилоид, възпалителния отговор и увреждането от холинергични и свободни радикали) с цел разработване на лечение, което да спре или да модифицира хода на БА.

Множествената склероза е автоимунно заболяване, което може да ангажира всяка възраст, но се среща най-честно сред млади хора между 30-35 години. Неизяснената етиология и неизвестните в патогенезата на това заболяване, поставят редица въпроси пред неврологичната общност. Генетичната предразположеност и отключващите фактори на околната среда довеждат до възпалителна демиелинизация на бялото мозъчно вещество в централната нервна система. Нарушава се провеждането на импулсите, което от своя страна се проявява клинично в неврологичен дефицит. Изразената имунологична каскада довежда и до дегенеративни промени в невроните и глиалната тъкан, които опосредстват влошаване в инвалидизацията на пациентите.

Сърдечната недостатъчност (СН) е комплексен клиничен синдром, който засяга 1 от 5 човека през техния живот. Според American Heart Association (AHA) между 2013 и 2016 г. 6.2 млн. души в САЩ са със СН и около 23 млн. души в света са със СН. Смъртността от застойна сърдечна недостатъчност (ЗСН) все още е висока. Честотата на ЗСН е висока при възрастните и старите хора и е свързана основно с възрастта, пола и коморбидността. ЗСН е водеща причина за заболеваемост и смъртност при възрастните и старите хора и се отбелязва, че техният брой пропорционално се увеличава в популацията, което определя социалната значимост на СН и поставя на дневен ред въпроса за адекватно лечение на болните с цел намаляване на хоспитализациите и редукция на смъртността. 

След многобройни научни постижения и открития, развитие на неинвазивни образни методи за изследвания и индустрията, диагностичният подход и лечението на пациентите със сърдечно-съдови заболявания търпи революционна промяна. Настоящият обзор акцентира вниманието върху епикардна мастна тъкан, като един леснодостъпен за измерване, а в същото време и потенциално модифицируем фактор, който се свързва с повишен риск от атеросклероза и предсърдно мъждене. Във втората част на обзора са разгледани едни от революционните методи за лечение на пациенти със сърдечно-съдови заболявания – SGLT-2 инхибиторите. 

В клиничен аспект перфектният контрол на артериалното налягане (АН), целящ постигане на максимална сърдечно-съдова протекция, включва два компонента: количествен 24-ч. контрол (нормализиране на 24-ч., дневно, нощно и сутрешно АН) и качествен контрол (възстановяване/поддържане на нормалния денонощен ритъм на АН и нормален вариабилитет на АН). Изхождайки от прогно­стичното значение на компонентите на 24-ч. АН, първа цел на количествения контрол е нормализиране на сутрешното, след това на нощното и накрая на дневното АН. Чрез амбулаторното мониториране на АН (АМАН) има възможност да се оценят и двата компонента и да се мониторира редуциращият АН ефект на промяната в начина на живот и на антихипертензивната терапия. Ръководенето на терапевтичния процес чрез АМАН, сравнено с това чрез ОАН, има редица преимущества. Представените клинични случаи илюстрират възможността на АМАН да документира специфичния антихипертензивен ефект на отделните медикаментозни класове върху компонентите на 24-ч. АН.

В настоящия обзор се представят актуални ключови данни за глобалната тежест на артериалната хипертония (АХ) в световен мащаб. Представени са данни за разпространението, влиянието на АХ върху прицелните органи и нивото на контрол на АХ. Следва анализ на резултатите от понижаването на АН и разбирането за оптимизиране на АН според последните ръководства за диагностика и лечение на АХ. Представени са новите концепции за началото на лечението на АХ, ролята на немедикаментозното лечение и нивата на понижаване на АН. Изложени са вижданията за причините за неоптималния контрол на АН. Логично се извеждат стъпките за предприемане на лечение с моно- и комбинирана терапия до мястото на полипил в лечението. Представени са основни терапевтични схеми при различните коморбидности според новите ръководства.

Разпространението на захарния диабет (ЗД) във възраст­та 20-79 год. възлиза на 536.6 млн. души (10.5%) през 2021 г. като този брой се предвижда да достигне 643 млн. до 2030 г. и 783 млн. до 2045 г. В допълнение, понастоящем още 541 млн. души в света във възрастта 20-79 год. (10.6%) са с нарушен глюкозен толеранс (НГТ), а 319 млн. (6.2%) – с нарушена гликемия на гладно (НГГ). До 2045 г. се предвижда тези цифри да нараснат до 730 млн. (11.4%), респ. 441 млн. (6.9%).

Затлъстяването представлява абнормно или прекомерно отлагане на мастна тъкан в тялото с неблагоприятно влияние, представляващо риск за здравето и благополучието на индивида. Коронавирусно заболяване 2019 (COVID-19) се причинява от новия тежък остър респираторен дистрес синдром коронавирус 2 (SARS-CoV-2). То бе обявено от Световната здравна организация (СЗО) на 11 март 2020 г. за световна пандемия. Във връзка с това нараства броят на проучванията, изучаващи връзката между затлъстяването и протичането на COVID-19. Епидемиологични проучвания в САЩ показват, че сред пациентите с COVID-19 и обезитет 69% са с ИТМ между 30 и 40 kg/m2, а 30.1% са с ИТМ ≥40 kg/m2. В тази обзорна статия ние представяме актуални данни за влиянието на обезитета като рисков фактор за тежестта на протичане на COVID-19. В допълнение сме изложили вероятните механизми, по които затлъстяването влошава прогнозата при инфектираните със SARS-CoV-2 пациенти. Представили сме и препоръки за профилактика и проследяване на тази група пациенти във времена на пандемия. 

Честотата на тиреоидните заболявания отбелязва нарастване през последните години. Това определя необходимостта от провеждане на скринингови програми с оглед ранното откриване на нарушенията при пациентите и навременното и адекватно лечение. Налице са ограничен брой доклади за качеството на живот при заболявания на щитовидната жлеза, още по-малко са в случаите на еутиреоидни нарушения като гуша и тиреоидит на Хашимото. Доброкачественото заболяване на щитовидната жлеза засяга възприеманото за здравословно състояние, независимо от функция на тиреоидеята. Хипертиреоидните и хипотиреоидните пациенти съобщават за намалено качество на живот. Установява се, че последното е неоптимално при лица с еутиреоиден тиреоидит и при голяма група пациенти с еутиреоидна гуша в сравнение с общото население. Не само клиничната изява на заболявания на щитовидната жлеза определя качеството на живот и променя възприеманото здравословно състояние.

Болестите на съвремието или групата на неинфекциозните заболявания са основна причина на заболеваемостта и смъртността в развитите страни в последните десетилетия. Хроничните заболявания на сърдечно-съдовата система, метаболитните заболявания, болес­тите на опорно-двигателния апарат, неоплазиите и др., допринасят за промяна в структурата на заболеваемостта и същевременно увеличават разходите за здравеопазване.

Остеопорозата (ОП) е най-често срещаното метаболитно костно заболяване, което причинява намаляване на костната плътност и нарушаване на костната структура, водещи до влошаване на здравината на костите и повишен риск от счупване. Обикновено симптомите се появяват в стадия на фрактурите и се характеризират с болка, инвалидизация и депресия. Диагнозата се поставя въз основа на лабораторни и инструментални изследвания, с които се установява степента на костната загуба, промените в микроархитектурата, състоянието на костната обмяна и се изключват съпътстващи заболявания, свързани с костния метаболизъм. С профилактика и ранно лечение, прогресията на ОП може да бъде забавена или стационирана, а последващите фрактури – предотвратени. Необходим е достатъчен прием на калций, витамини Д3, К2 и протеини в храната, физическа активност, както и ограничаване на вредните фактори – тютюнопушене, прием на алкохол, предотвратяване на паданията. Относно лечението днес разполагаме с много ефективни терапевтични средства, които имат различен механизъм на действие. Основните групи медикаменти се делят на антирезорбтивни (потискащи костната резорбция) и анаболни (стимулиращи костното изграждане).

Въпреки че остеоартритът (ОА) е най-често срещаното мускулно-скелетно заболяване, което причинява значителни здравни и социални проблеми в световен мащаб, точната му етиология и патогенеза все още са неясни. До 35% от световното население над 60 години страда от ОА. Болестта представлява огромна икономическа тежест за здравната система и обществото за диагностика, лечение, отпуск по болест, рехабилитация и ранно пенсиониране. Повечето пациенти изпитват нарушения на съня, намалена способност за работа и спорт, както и да поддържат независим начин на живот. За пациентите основният проблем е увреждането, в резултат на разрушаване на ставната тъкан и болка. Досега няма налична терапия, която ефективно да спре структурното влошаване на хрущяла и костите или да може успешно да обърне някой от съществуващите структурни дефекти. Детайлното проучване и разбиране на патологичните процеси при ОА би довело до въвеждане на нови, по-ефективни терапии.

Слуховата загуба е едно от най-честите сензорни нарушения, засягаща между 1-3/1000 новородени. Тя е с хетерогенна етиология, включваща генетични фактори и фактори на околната среда. Значимостта на ранното откриване на слухови увреди е свързана с последващи нарушения в говорното и езиково развитие. Определено колкото по-късно са открити слуховите нарушения, толкова по-тежки са увредите не само в областта на говорното развитие, но и на цялостното нервно-психическо развитие. Колкото по-рано се открият слуховите нарушения, толкова по-големи са възможностите за тяхното преодоляване и по-нататъшното интегриране на слухово увредените пациенти в света на чуващите. Естествено колкото по-голямо е слуховото увреждане, толкова и по-трудни и необходими са ранните мерки, за да се намали отрицателното въздействие на слуховите нарушения при децата, в най-ранния стадий от тяхното развитие. 

Преживяемостта и качеството на живота при пациентите с карциноми на главата и шията са свързани с размера на първичния тумор при първото му откриване. За да се постигне тяхното подобряване, усилията на лекарите трябва да са насочени към ранната диагноза на тези тумори, когато все още злокачественото образувание е в начален стадий. Обичайно, забавянето на поставяне на диагнозата е фактор, който в голямото си мнозинство се дължи на късно търсене на лекарска помощ от пациентите, но неподготвеността на някои лекари да разпознават симптомите на КГШ е също от голямо значение за по-късното им откриване. 

Инфекциите на горните дихателни пътища (ИГДП) представляват най-често срещаните остри заболявания, с които клиницис­тите се сблъскват в амбулаторни условия. Те включват рингит, синузит, фарингит, тонзилит, ларингит и трахеит. Симптоматиката се определя от засегнатия анатомичен регион. Тъй като SARS-CoV-2 прониква през лигавицата на ГДП, началото на заболяването често наподобява инфекция на горните дихателни пътища. В настоящата статия си поставихме за цел да направим кратък съвременен обзор на спецификите в клиниката и диагностиката на най-честите ОИГДП, задължителни за успешното им отдиференциране. Прави впечатление, че по време на последните пандемични вълни все по-често се срещат различни от SARS-CoV-2 причинители. Тяхното доказване е от изключително значение за успешния контрол на COVID пандемията.

Макулната дегенерация, свързана с възрастта представлява мултифакторно дегенеративно заболяване, засягащо централното зрение и водещо до необратима слепота. 

Диабетът е социалнозначимо заболяване, ангажиращо голяма група от хора. В България по статистически данни от захарен диабет страдат над половин милион души. Голяма част от пациентите обаче не знаят, че боледуват от захарен диабет. Захарният диабет се подразделя на два типа: тип I – инсулинозависим, който засяга около 10-15% от диабетиците. Характеризира се с унищожаване на бета-клетките на панкреаса по автоимунен тип и намалена продукция на инсулин. Тип II – неинсулинозависим тип – засяга останалата група, при която имаме инсулинова резистентност, вследствие на което глюкозата не може да навлезе в клетките и настъпва хипергликемия, както и с общото състояние на момичето.

Офталмолозите са добре запознати с изследването на локалните фактори, диагностицирането на промените, стадирането и лечението на първичната откритоъгълна глаукома. Поради различни причини, все още не се обръща достатъчно внимание на диагностично-терапевтичния подход, чийто резултат зависи от схващането, че заболяването е съвкупност от различни локални и системни нарушения (рискови фактори), които взаимодействат помежду си. Тези рискови фактори могат да се разглеждат като моделируеми – подлежат на повлияване и немоделируеми – понастоящем невъзможни за повлияване с одобрените медицински средства. За комплексна оценка и лечение на глаукомата е необходим интердисциплинарен подход.

Алергичният ринит, както и другите алергични заболявания, е с нарастваща глобална честота през последните няколко десетилетия. Но не просто високата честота определя неговата значимост. Това e заболяване, което сериозно влошава качеството на живот и е свързано с огромни директни и индиректни разходи. Целта на настоящия обзор е да се представи социалната значимост на алергичния ринит. Представени са съвременни данни за епидемиологията, икономическата значимост, ефекта върху качеството на живот и лечението. Предоставените данни дават яснота защо алергичният ринит отнемат сериозен здравен ресурс и огромни директни и индиректни разходи. Всичко това определя високата му социална значимост и нужда от добро познаване и адекватно менажиране.

Астмата е сериозен глобален здравен проблем, засягащ всички възрастови групи. Разпространението на болестта се увеличава в много държави, особено сред децата. Представя се като хетерогенна болест със сложен патофизиологичен и имунологичен механизъм. Появата на концепция за ендотипове и фенотипове предизвиква необходимостта от по-добро изучаване характеристиките на болестта, с цел персонализиран терапевтичен подход. В този аспект нараства нуждата от откриване на нови и по-точни биомаркери за алергия. Все повече автори вече са склонни да “отричат модела на астмата като едно цяло” поради сложна биологична мрежа от възпалителни пътища. Терминът астма се приема като обща диагноза за няколко заболявания с различни ендо- и фенотипове. От друга страна, глобалната инициатива за астма (GINA) предимно с практическа насоченост, има за цел по-добра диагностика, лечение и превенция чрез предоставяне на актуална, базирана на доказателства медицина, вкл. конкретни насоки за клиницисти по целия свят, свързани с болестта.

Атопичният дерматит (АД) е едно от най-разпространените възпалителни кожни заболявания. Обикновено се развива в детството и може да продължи и в зряла възраст, по-рядко започва в средна или късна възраст. АД се проявява като рецидивираща, сърбяща, локализирана екзема, често със сезонни колебания. Хроничният и рецидивиращ ход на заболяването, тежкият сърбеж, клиничните признаци, съпътстващите състояния и дерматологични усложнения на АД водят до нарушен сън и намалена производителност на работното място или в училище, със значителни негативни ефекти върху емоционалния и социалния живот, развитие на депресия, тревожност и суицидни мисли (особено при продължително заболяване), които в крайна сметка водят до значително нарушаване на качеството на живот на пациентите и техните семейства и определят социалната значимост на АД.

Хроничната уртикария е обект на различни медицински теории, които се опитват да обяснят все още неразгаданите аспекти на спонтанността, невидимите причини за появата й, както и липсата на унифицирано и радикално лечение. Заболяването е с постоянно увеличаваща се честота, засяга всички възрастови групи, но най-често началото е в най-активната възраст – 20-40 години. Противно на досегашното мнение, последните данни показват подобно разпространение сред децата и възрастното население. Заболяване със значителна социална и икономическа тежест за обществото, хроничната уртикария има неоспоримо отражение върху качеството на живот, сравнимо с тежка коронарна артериална болест, налагаща стентиране. Внезапната поява на обриви, отоци и сърбеж, както и тяхната непредсказуемост са свързани с физическото, социалното и емоционалното въздействие на хроничната уртикария. Много фактори влияят за отключването, непредвидимия ход, понякога липса на ефект от стандартната терапия. Не рядко те възпрепятстват поставянето на точната диагноза. Познанията върху състояния, фактори и събития, които модифицират активността на заболяването, като влиянието на хормоните, стреса, храната и алкохола, приемът на медикаменти (тук с най-голямо значение са нестероидните противовъзпалителни средства), инфекциите (с особено внимание към COVID-19), биха облекчили емоционалната и терапевтична неувереност в хода на хроничната уртикария.

Псориазис вулгарис е хронично заболяване, което основно засяга кожата и ставите. Псориатичен артрит се среща при 30-40% от пациентите. Характерни кожни промени при псориазиса са еритемни плаки покрити със сребристо-бели сквами. Заболяването е социалнозначимо. Съвременната терапия на псориазис е с биологични медикаменти. Най-новите биологични медикаменти за лечение на псориазис са IL-23 инхибиторите. 

Себорейният дерматит (СД) е често срещано мултифакторно заболяване, разпространено в глобален мащаб, което засяга предимно кърмаческата и зрялата възраст. Протича с характерен хронично-рецидивиращ ход, като доминират симптомите на еритем и десквамация в себорейните зони на кожата.  На фона на настоящата COVID-19-пандемия се наблюдават все повече случаи на поява или екзацербация на себореен дерматит във връзка с носенето на предпазни маски. Днес необходимостта от правилен диагностичен и терапевтичен подход, включително познаване и контрол върху рисковите фактори при тази патология, са по-актуални от всякога.

Розацеята е хронично възпалително заболяване, представено от еритем, папули, пустули, телеангиектазии и в някои случаи фиматозни промени[1]. Чести субективни оплаквания при пациентите са сърбеж, усещане за парене и сухота на кожата[2]. Макар че патогенезата на това заболяване не е напълно изяснена, като предразполагащи фактори се описват промените в имунния отговор, колонизацията на кожата с Demodex folliculorum, консумацията на пикантни храни, алкохол и др.[3,4]. Описват се следните четири клинични форми на заболяването: еритемо-телеангиектатична, папулопустулозна, фиматозна и очна[5]. В последните класификации се включва и така наречената грануломатозна розацея (Табл. 1).

През последните години значително се увеличи преживяемостта на недоносените деца, а това е свързано с нарастване честотата на мозъчните увреждания и късните неврологични последици. С най-голяма клинична значимост са исхемичните лезии на бялото мозъчно вещество, представени от кистична перивентрикуларна левкомалация или дифузно увреждане на бялото мозъчно вещество.

Кашлицата е един от най-честите симптоми, поради които родителите на деца в предучилищна възраст посещават детски кабинет. Като хронична в детската възраст се обозначава кашлица с продължителност над 4 седмици. Хроничната кашлица може да се дължи на редица заболявания като бронхиална астма, инфекция на горните дихателни пътища (ИГДП), протрахиран бактериален бронхит (ПББ), както и хронични супуративни заболявания на дихателната система (ХСЗДС) като бронхиектатична болест. Диагнозата на ПББ е предимно клинична, тъй като при рутинно провежданите изследвания липсват специфични промени. Лечението на ПББ е преди всичко антибиотично. При правилно поставени диагноза и лечение, подобрението на пациента е драматично. 

В обзора се разглежда заболеваемостта и смъртността от карцином на маточната шийка в световен мащаб и у нас. Обсъжда се ролята на онкогенните HPV вируси в етиопатогенезата на премалигнените и малигнени лезии, свързани с тази инфекция както при жената, така и при мъжете. Обръща се внимание на ваксините, които могат да намалят риска от развитие на свързани с HPV карциноми с различна локализация. Рутинната ваксинация на 12-годишни момичета и момчета е „cost-effective”, с осигуряване на краткотрайни и дълготрайни здравни ползи.

Хормоните на щитовидната жлеза са от съществено значение за растежа, репродукцията и регулирането на енергийния метаболизъм. Хипотиреоидизмът и хипертиреоидизмът са често срещани състояния с потенциално опустошителни последици за здравето, които засягат всички популации по света. В България 18.9% от хората имат автоимунно заболяване, свързано с щитовидната жлеза. 10.7% от населението е с нарушена функция на жлезата, като 6.2% имат хипофункция (намалена функция), а 4.5% хиперфункция (свръхпроизводство на хормони). По правило жените страдат два пъти по-често от тиреоидни заболявания от мъжете. Особено притеснително е, че безсимптомният хипертиреоидизъм се среща два пъти по-често в сравнение със случаите, когато са налице видими симптоми. Само 22% от болните с повишена функция и 35% от болните с намалена функция знаят, че са болни. Дисфункцията на щитовидната жлеза при жените, особено когато е недиагностицирана или лекувана неправилно, води до увеличен риск от спонтанен аборт и тежки последствия от страна на плода като малформации, преждевременно раждане, рестрикция на растежа, нисък коефициент на интелигентност и други.

Латентната туберкулоза се дефинира като състояние на персистиращ имунен отговор към стимул от антиген Mycobacterium tuberculosis, без налично доказателство за клинично манифестирана активна туберкулоза. Лицата с латентна туберкулозна инфекция (ЛТБИ) представляват резервоар за нови случаи на активна туберкулоза. Ранната диагноза и лечение е от особено значение за ограничаване на случаите на активна туберкулоза особено сред рисковите групи.

Респираторните инфекции са една от най-честите причини за посещение в лекарските кабинети. Техният спектър варира от леки и самоограничаващи се до тежки и животозастрашаващи. Разнообразни са и причинителите – вируси, бактерии, гъби, паразити. По данни на СЗО инфекциите на долните дихателни пътища са водещата причина за смъртност от заразни заболявания, а като причина за смъртност в глобален мащаб заемат четвърто място. С настъпването на пандемията от COVID-19 проблемът с респираторните инфекции добива нови измерения. Неимоверно нараства антибиотичната свръхконсумация, което в бъдеще най-вероятно ще обостри другия съществен проблем, свързан с инфекциите – антибиотичната резистентност. Настоящата статия прави кратък преглед на съвременните аспекти на проблема респираторни инфекции в цялото му многообразие.

Болестите, оказващи влияние върху социалния и икономическия живот на дадена страна, се обозначават като социални. Влиянието се оценява като директно и индиректно в зависимост от финансовите разходи за лечение и профилактика, отсъствия от работа поради болест, загуба на трудоспособност, намалена производителност на труда, по-ранно пенсиониране. Хроничната обструктивна белодробна болест (ХОББ) е сред водещите социалнозначими болести поради голямата си честота, прогресиращ ход и различна степен на инвалидизация. За профилактиката и лечението й се изразходват значителни финансови средства, представляващи бреме както за силно развитите, така и за развиващите се икономики. За правилно разпределение на средствата е необходим внимателен анализ на финансовата, икономическата и социалната тежест, която ХОББ оказва върху обществото. Разбирането на природата на болестта и правилният клиничен подход за диагноза и лечение, са в основата на ефективни програми за нейното управление.

В статията се прави съвременен преглед на всички важни аспекти, свързани с Helicobacter pylori – епидемиология, етиологично свързани болести, изява, диагностика и лечение. Разгледана е повишаващата се резистентност и новите ерадикационни режими, включващи удължени курсове (14 дни); четворна терапия; широко използване на бисмут; максимални дози на ИПП, Аmoxicylin и Сlaritromycin; конкомитантна, бисмут или хинолон базирани терапии.

Клиника по гастроентерология, ВМА, гр.София

Стрес уринарната инконтиненция (СУИ) е внезапно, неволно изпускане на урина, вследствие на повишаване на вътрекоремното налягане при кихане, кашляне, смях, вдигане на тежести или друго физическо усилие[1]. Честотата й не може да се определи с висока степен на достоверност, защото голяма част от жените не търсят лекарска помощ, считайки, че това е нормално явление в процеса на стареене или поради срам[2]. Проблемът може да се наблюдава във всяка възраст, но честотата нараства с напредването на възрастта от 4.3% при 30-годишните до 25% във възрастовата група 50-65 години[3]. Пациентите, страдащи от това заболяване, имат нарушено качеството на живот [QoL], поради ограничение на ежедневните дейности, сексуалния живот и излагането на неприятни усещания, причинени от мокрите превръзки[4]. В световен мащаб разходите за лечение на това състояние непрекъснато нарастват. В САЩ те се изчисляват на 20 млрд. долара годишно[5].

Резюме: Целта на настоящото проучване е да се оцени приложението (ефекта и поносимостта) на Лактофлор Уробиотик Форте (eкстракт от червена боровинка 40% проантоцианиди, 200 mg – 80 mg PAC, D-маноза 700 mg, пробиотичен бленд: Lactobacillus rhamnosus, Lactobacillus lactis, Lactobacillus acidophilus, Streptococcus thermophilus, 70 mg) при пациенти от женски пол с остър неусложнен цистит.  Материал и методи: Проучването е обсервационно-проспективно, проведено в края на 2020 г. и първата половина на 2021 г., в което са включени общо 143 пациенти. Данните са набирани в 6 центъра в цялата страна. Критериите за включване са: 1) женски пол 2) възраст над 18 год. 3) активен неусложнен цистит, установен с бърз тест и 4) въпросник за оценка на симптомите UTISA.  Изключващи критерии: 1) начало на острия цистит преди повече от 1 седмица преди първата визита, 2) захарен диабет, 3) вродени аномалии на уринарния тракт, 4) бременност и кърмене, 5) сексуално предавана болест, 6) уретрален катетър, 7) свръхактивен пикочен мехур, 8) приложение на други продукти, съдържащи лактобацили, Д-маноза и/или екстракт от червена боровинка. На пациентите не се разрешава да използват локални антибиотични агенти, както и продукти, съдържащи лактобацили и бифидобактерии. Събирани са данни от анамнезата на пациентите, демографски показатели, предходна терапия, текуща терапия, въпроси от стандартизиран въпросник за оценка на цистита (UTISA – Urinary Tract Infection Symptom Assessment), показатели от бърз тест на урината, ултра­звуково изследване, микробиологично изследване на урината и нежелани лекарствени реакции (вид, тежест, времетраене, поведение, време на поява). Данните са обработени с помощта на Excel 2010 и SPSS 22, като са приложени непараметричен тест на Уилкоксън и непараметричен тест Фридман, а формата на разпределението е оценена с теста на Колмогоров-Смирнов. Резултати и изводи: Нашето проучване доказа значимо подобрение при пациентките след приложението на Лактофлор Уробиотик Форте при пациенти от женски пол с остър неусложнен цистит.

Еректилната дисфункция (ЕД) (импотентност) е невъзможността за постигане и поддържане на ерекция с цел извършване на сексуална активност. ЕД може да има отрицателни ефекти върху самочувствието на пациентите, взаимоотношенията им и цялостното качество на живот. Това е широко разпространено състояние засяга до 31% от мъжкото население. Стандартните лечения за ЕД включват медикаменти, вакуумни помпи, импланти и хирургия, с непоследователни резултати. Много съвременни проучвания показват фитотерапията като жизнеспособен метод за лечение в тези случаи. 

Милиони хора по света са засегнати от синдрома на свръхактивен пикочен мехур (СПМ), който представлява сериозно състояние, което може да има драматични лични и социални разходи и последици. Поради повишеното познание, от една страна, за свръхактивния пикочен мехур, както и нарастналите терапевтични възможности, от друга, СПМ от тема табу се превръща в диагноза, при която стигмата за нелечимост, съчетана с ниско качество на живот се изместват, превръщайки заболяването в по-лесно контролируемо. Познаването на симптомите, правилният диагностичен алгоритъм и палитрата от терапевтични възможности са крайгълният камък, който ще подобри резултатите, ще повиши качеството на живот и ще насърчи все повече пациенти да търсят медицинска помощ.

Преекспозиционната профилактика (PrEP) и постекспозиционната профилактика (PEP) на HIV инфекцията са възможности за превенция на инфекцията с човешки имунодефицитен вирус (HIV) и ограничаване на епидемията. За PrEP до момента са одобрени две перорални комбинации, всяка от които се състои от два нуклеозидни инхибитори на обратната транскриптаза. Тази стратегия значително намалява риска от трансмисия на заболяването, но ефективността не е 100%, особено при лошо придържане към терапията. Правят се проучвания и с други антиретровирусни медикаменти като възможности за PrEP, които да са с по-дългосрочен ефект и по-ефективни и при пациенти с лошо придържане към терапията.  Постекспозиционната профилактика на HIV инфекция се извършва след рискова експозиция. Рисковите експозиции могат да се случат при рискови сексуални контакти, употреба на интравенозни наркотици и при редица рутинни медицински процедури. Забавянето на системното разпространение на HIV след експозиция дава възможност за провеждане на PEP, която представлява тройна комбинация от антиретровирусни медикаменти за период от 28 дни. За да бъде ефективна, профилактиката трябва да започне максимално рано, най-късно до 72 часа от рисковата експозиция. Провеждането на PEP зависи от вида на експозицията, източника и HIV статуса на източника.

Цитомегаловирусната (CMV) инфекция е широко разпространена сред човешката популация, като степента на серопозитивност се увеличава с възрастта. CMV е β-херпес вирус с установена пожизнена латентност и потенциал за реактивация при различни състояния на имуносупресия. Способността на CMV да предизвиква вродени и придобити инфекции го определя като важен патоген в инфекциозната патология. Клиничната презентация на CMV инфекцията е в пряка зависимост от имунния статус на заразените лица. Протичането й при имунокомпетентни индивиди обичайно е безсимптомно или субклинично. При рискови групи от населението, към които се отнасят бременни жени, новородени, HIV позитивни, трансплантирани и пациенти с онкохематологични заболявания, инфекцията може да бъде животозастрашаваща или с тежки и трайни последици. 

VZV рядко води до неврологични усложнения. Най-честите VZV неврологични усложнения (енцефалит, асептичен менингит, миелит, васкулит и левкоенцефалопатия) при повечето случаи се предшестват от дисеминиран обрив. Клинично те се проявяват с главоболие, атаксия, хемиплегия, загуба на чувствителност, зрителни нарушения и афазия в зависимост от конкретната локализация на възпалителния процес. Диагнозата обикновено е клинико-епидемиологична и в практиката рядко се налага доказване на VZV-DNA с PCR. Навременното приложение на Aciclovir в комбинация с кортикостероиди съкращава продължителността на заболяването и значително подобрява прогнозата му. Наличието на специфична ваксинопрофилактика срещу двете клинични прояви на VZV инфекция е най-добрата възможност за предотвратяване на заболяване и на възможните му усложнения. 

Обзор на клинично обусловени потенциални ползи срещу теоретични рискове

Хемофилията е генно детерминирано вродено нарушение на съсирваемостта на кръвта, дължащо се на липса или дефектна функция на коагулационните фактори VIII (хемофилия А) или IX (хемофилия В). Засега тя се счита за нелечима, но има широк спектър възможности за предотвратяване (профилактиране) или лечение на основните ù прояви – кръвоизливите. Произвеждат се концентрирани и вирусноинактивирани плазмени препарати, както и рекомбинантни препарати с нормална или удължена преживяемост на факторите VIII и IX. Алтернативен подход е т.нар. нефакторна терапия, която се базира на ребалансиране на коагулацията чрез потискане на естествените й инхибитори или чрез употреба на биспецифични моноклонални антитела, заместващи функциите на естествения фактор VIII. Чрез ранна профилактика с коагулационни препарати или нефакторните алтернативи има възможност да се опази соматичното здраве на болните с хемофилия и да имат нормално качество на живот.  В напреднала фаза са клиничните проучвания за генна терапия, което е реална възможност за пълно излекуване на заболяването.

Хроничната лимфоцитна левкемия (ХЛЛ) съставлява 1% от всички новодиагностицирани случаи на злокачествени заболявания и е най-честата хематологична неоплазия (IR 4.92/100 000). Въпреки че повече от 25% от пациентите с ХЛЛ не се нуждаят от лечение, при останалите 75% стадият и еволюцията на заболяването налагат използването на специфична противотуморна терапия. Още през 60-те години на миналия век в клиничната практика се въвеждат алкилиращите медикаменти за лечение на ХЛЛ, но незадоволителната терапевтична ефективност налага търсене на по-ефективни химио­терапевтици и комбинации от тях, в резултат на което се инкорпорират комбинирани имунохимиотерапевтични режими с висока ефективност: над 80% общ терапевтичен отговор, продължителна с години свободна от прогресия смъртност, но същевременно изиск­ват ежемесечен болничен престой както за прилагането им, така и за овладяването на нежелана хематологична токсичност, която се е наблюдавала при поне ¼ от лекуваните. 

Един от подходите за прицелно лечение на злокачествените заболявания, с минимално увреждане на нормалните тъкани, е имунотерапията и като част от нея клетъчната имунотерапия, която навлиза все повече в съвременното лечение на хематологични заболявания. Първите успехи на това лечение са свързани с прилагането на трансплантацията на хемопоетични стволови клетки при апластична анемия и при остри левкемии. В последствие, след откриване на ефекта на присадката срещу тумора като основен механизъм, определящ преживяемостта след алогенна трансплантация при пациенти с левкемия, в терапията навлизат донорните лимфоцитни инфузии. Стремежът Т-лимфоцитите да бъдат специфично насочени към туморните клетки води до въвеждането и на биспецифичните антитела, ангажиращи Т-лимфоцитите (BiTEs) или клетките естествени убийци NK (BiKEs), които свързват Т-клетъчния рецептор с тумор-асоцииран антиген. За да се преодолее супресията на имунния отговор в туморната микросреда от отделяните в нея цитокини, в практиката все повече навлизат медикаменти, насочващи взаимодействието на ниво имунен синапс (т.нар. check-points), в който антиген представящите клетки и цитотоксичните Т-лимфоцити си взаимодействат. Друг подход е култивиране или активиране на антиген-представящи клетки извън имуносупресивната туморна микросреда. Върхово постижение в момента е терапията с Т-клетки с химерични антигенни рецептори (Т-ХАР), разпознаващи определен туморен антиген. За преодоляване на резистентност и рецидиви в последните години се използват и Т-клетки с биспецифични химерични антигенни рецептори.  Освен за специфична терапия, левкоцити се използват за лечение на инфекциозните усложнения, настъпили поради непълноценния естествен и адаптивен имунитет на пациентите, страдащи от хематологичните заболявания. В случаи на тежки инфекции поради цитопения могат да се използват гранулоцитни концентрати или вирус-специфични Т-лимфоцити. 

Последните години бяха белязани от световна рецесия поради продължаващата COVID-19 пандемия. Тя наруши и прекрои много световни онкологични събития, които бяха отменени или проведени виртуално. Проучванията обаче, водещи до задълбочаване и развитие на познанието за карцином на гърда, не спряха и споделянето на опит и научни знания за туморната биология както на ранния, така и на авансиралия карцином на гърда, продължи и във виртуална и хибридна среда. Обобщение на информация от цяла година в една статия би било невъзможно, поради което авторският колектив реши да наблегне на тези новости, които могат да повлияят и подобрят българската онкологична практика.

Имунотерапията е изключително важен пробив и вълнуващ нов метод за лечение на широк спектър от ракови заболявания. Тя е фокусирана върху разработването на агенти за стимулиране или потискане на имунната система по специфичен начин, за борба с широк спектър от заболявания, особено рака. Традиционните терапии, налични за лечение на рак, включват хирургична интервенция, химиотерапия, лъчелечение или комбинация от тях, и са много неспецифични, но имунотерапията показва голяма разлика от конвенционалната терапия с високото си ниво на специфичност за тумор-специфичните антигени. Неотдавнашният успех на имунотерапията в клиничните изпитвания бързо промени пейзажа за лечение на карциномите. Американската администрация по храните и лекарствата и Европейската агенция по лекарства са одобрили множество агенти, след като клиничните изпитвания показаха обещаващи резултати за лечение на множество видове рак. Ролята на имунотерапията при стомашно-чревните ракови заболявания също е много обещаваща, особено при пациенти с напреднало метастатично заболяване или злокачествени заболявания, рефрактерни на първоначално лечение. В този преглед ние ще разгледаме имунотерапевтичните средства, одобрени за лечение на рак на стомашно-чревния тракт, и бъдещето на имунотерапията за пациенти с тези ракови заболявания.

Простатният карцином е вторият най-често срещан карцином сред мъжете. Неговото възникване се дължи на комбинация от рискови фактори (наследствени и придобити) и разнообразие от молекулярни механизми. Аденокарциномът е най-често срещаният хистопатологичен вид. Простатният карцином се характеризира с бавен растеж. Крайъгълен камък в избора на лечение при локализиран и локално авансирал стадий, е стратификацията на пациентите в групи с висок, среден и нисък риск. Основен метод на избор в тези случаи остава радикалната простатектомия със или без тазова лимфна дисекция. При селектирани пациенти се прилага дефинитивна лъчетерапия. При локален рецидив или биохимична прогресия след радикална простатектомия, се извършва спасителна лъчетерапия на простатно ложе. При кастрация-рефрактерно заболяване терапевтичните опции включват: ново поколение ендокринни препарати, класическа цитотоксична химиотерапия, имунотерапия, таргетна терапия и радионуклидно лечение, на фона на продължаваща апликация на LHRH агонист.

Малигненият меланом е агресивен вид рак на кожата с нарастваща честота в световен мащаб и свързаната с него висока смъртност го превръща в сериозен проблем за общественото здраве. През последните десетилетия развитието на имуно- и таргетната терапия в лечението на метастазиралия малигнен меланом промени драматично прогнозата на тези пациенти. Този успех доведе до редица нови клинични изпитвания в следоперативен план, при пациенти с висок риск от рецидив в III и IV стадий. Адювантната имунна блокада с анти-CTLA-4 агента Ипилимумаб е първият медикамент, показващ подобрение на показателите преживяемост без рецидив и обща преживяемост, но за сметка на значителна токсичност. Последващите одобрени следоперативни терапии с анти-PD-1 агентите Ниволумаб и Пембролизумаб и BRAF-MEK таргетиращата комбинация Дабрафениб и Траметиниб, показаха още по-добри резултати при по-приемлив токсикологичен профил. Това доведе до съществена промяна в адювантната системна терапия на малигнения меланом и утвърди нов стандарт в лечението на това заболяване.

Болестта на Фабри е от групата на редките болести. Тя е свързана с генетична аномалия, която е разположена само в Х-хромозомата. Касае се за мутация на GLA гена, водеща до намалена активност на ензима алфа-галактозидаза А, което причинява натрупване на междинен метаболит от обмяната на гликосфинголипидите. Метаболитът се отлага в тъкани и клетки на почти всички органи.  Фенотипната изява на болестта варира в широки граници – от "класическа" форма, с проява на заболяването още в детска възраст и мултиорганно засягане, до късно начало на заболяването с предимно сърдечно-съдови увреждания. Унаследяването е много характерно поради локация на мутацията само в Х-хромозомата. Всички засегнати мъже ще имат здрави деца момчета, но дъщерите им ще носят задължително мутацията, т.е. ще имат болестта.  При засегнатите майки унаследяването е в зависимост от предаване на здравата или засегнатата Х-хромозома, т.е. шанс от 0 до 100% както при деца-момчета, така и при деца-момичета. Диагнозата се поставя с доказване на мутацията, предизвикала болестта. За болестта съществува ефективно лечение. Ензим заместителната терапия и съпътстващото лечение водят до клинично значимо подобряване на състоянието като съществуват и нови терапии. Представеният обзор има за цел да се направи обобщение на данните от клинични изпитвания, публикувани материали за лечение на болестта и налични консенсусни правила на поведение при диагностика, лечение и проследяване на пациенти с болест Фабри. 

Автоимунните енцефалити са голяма група заболявания, които се асоциират с автоантитела срещу невронни вътреклетъчни протеини, синаптични рецептори, йонни канали и невронни повърхностни протеини. Те се наблюдават в детска и зряла възраст, като клинично се характеризират с прогресиращи поведенчески и когнитивни нарушения, епилептични пристъпи и двигателни нарушения. Основни диагностични методи са неврологичното изследване, електроенцефалографията, ликворното изследване, магнитнорезонансната томография на главен мозък и изследването на автоантитела в серум и ликвор. При съмнение и серологично потвърждение на заболяването съществуват две линии на терапия – първата, включваща кортикостероиди, интравенозни имуно­глобулини и плазмафереза, и втората, включваща ритуксимаб и циклофосфамид.